Истории на успеха

Време е за нова вълнуваща среща в поредицата „ФАНТАСТИЧНИ ЗАЕДНО“

Днес ви запознаваме с две амбициозни и умни момичета – главната касиерка Мария Стоянова и помощник-мърчандайзерът Сибел Съдкъ. И двете са на 22 години. И двете са студентки в УНСС, съчетават лекции, изпити и работа. И двете са част от семейството на „Фантастико“. Как само за година – две работа можеш да получиш шанс за развитие? За предизвикателствата и мечтите в извънредно положение говорят нашите колеги Мария и Сибел.

Какво включва работата ви? Разкажете ни за вашите отговорности.  

Сибел: Аз съм помощник-мърчандайзер. Зареждам стоки в залата, контролирам дали всяка стока е етикетирана, следя за сроковете на годност на продуктите. Проверявам дали новите стоки са изложени, къде са изложени, дали са на правилното място. Контактувам с доставчици, когато замествам главния мърчандайзер. Повече общувам с клиенти. Работя в нехранителния сектор, където са изложени нехранителните стоки – козметика и домашни потреби.

Мария: Работата на главен касиер е много отговорна, не бих казала, че за мен е трудна. Просто има много неща, за които трябва да следиш и да си много внимателен, защото отговаряш за парични средства. Трябва да ръководиш повече от 20 души касиери. Трябва да си винаги на четири очи, да следиш дали има опашки на касите и да реагираш.

Сибел: Харесва ми работата с клиенти и това ме мотивира. Всеки ден има различни казуси, различни хора с различни търсения, включително много нестандартни. Например, случвало ми се е да помагам на мъж да закупи дамски превръзки за съпругата си. Нашият сектор е в началото на магазина и много често клиентите идват първо при нас. Харесва ми този диалог с тях. Това е една от приятните страни на моята работа.  

В момента работите в една много необичайна ситуация. Как се чувствате, изпитвате ли страх?

Мария: Честно казано – да. Има някакъв страх, но е минимален, защото знам, че на мястото, на което работя и прекарваме доста време, имаме маски, имаме ръкавици и малко или много, когото имаш предпазни средства, си малко по-спокоен. Усещам, че има страх у клиентите, че има някакво напрежение, но няма паника.

Сибел: Притеснена съм, но смятам, че паниката не е начинът да се предпазим. След като обявиха извънредното положение хората започнаха да купуват много сапуни. Сега нещата се поуспокоиха, но продължават да взимат много дезинфектанти, увиличха се продажбите на ръкавици. Преди това сме имали седмици, в които не сме продавали нито един дезинфектант.

Усещаш ли, че екипът е по-мотивиран, по-сплотен?

Мария: В този момент ние сме още по-сплотени от преди. Ако видим някой, че няма ръкавици, ще му напомним да си сложи или ще си кажем, че трябва да реагираме, ако клиентите са застанали близо един до друг. Помагаме си, както и преди, но сега е двойно повече. Усеща се, че сме си като семейство.

Сибел: Ние сме с маски, с ръкавици, постоянно използваме дезинфектанти. В магазина се пропускат малко хора, има разстояние, клиентите също са с маски, така че не съм притеснена. Това, което най-много ми харесва тук, е екипът. В сравнение с предишните ми работни места, когато дойдох си мислех, че в толкова голям екип сигурно ще има конфликти, а се оказа точно обратното. Екипът е много сплотен.

Клиентите как приемат промените?

Мария: Виждам, че някои спазват дистанция и се пазят, но някои просто смятат, че това е някаква шега и не го взимат толкова сериозно. Дори не носят маски и не спазват дистанция. Когато сме на касите, отваряме по възможност колкото се може повече каси, за да може да е комфортно за всеки един клиент и да може на всяка каса да са максимум двама души. Трябва взаимно да се пазим – както ние тях, така и те нас.

Сибел: Като цяло се спазват правилата. Клиентите предимно идват с ръкавици. Ако нямат, използват еднократните торбички. На пода в супермаркета има стикери, които показват на каква дистанция да бъдат помежду си. Забелязвам, че ако някой не спазва дистанция, другите му казват, че е нужно да застане на разстояние, т. е. има самоконтрол. По-малко са клиентите, които пренебрегват новите правила.

Мария: Точно в този момент е много важно да сме отговорни и да предпазим, както себе си, така и нашите майки и бащи, така и другите хора около нас.

Сибел, ти си от Силистра, а Мария е от Пазарджик. Предполагам, че сега оновно се чувате с близките си по телефона?

Сибел: Много рядко се прибирам, защото комбинирам работата и университета, но извън тази кризисна ситуация се прибирам, когато имам отпуск. Сега родителите ми се тревожат за мен. Почти всеки ден след работа се чуваме. Те са притеснени, че съм на „първа линия“ срещу вируса, но аз ги успокоявам, че няма страшно, защото взимаме предпазни мерки, клиентите също. Като видят по телевизията, че пред „Фантастико“ има опашка и пропускателен режим, че „Фантастико“ дарява храна за хора в нужда, те се успокояват и знаят, че „Фантастико“ прави същото и за мен. Така че, след като чуха новините от компанията паднаха тревогите.

Мария: Още когато бях много мъничка мама замина, в момента е в Испания. Всеки ден се чуваме по няколко пъти, и даже преди кризата искаше да отида при нея. Отгледала ме е баба ми в Пазарджик. Работя от 15-годишна, като първата ми работа беше като касиерка в магазин и сега пак съм касиер. Два пъти съм била на бригада в САЩ. Там работех на две места и работният ми ден беше 15 часа. 

Какво ви се иска да направите, когато кризата свърши?

Мария: Искам много да отида при мама. Купила съм си даже и билети за края на юли месец. Искам да отида при нея за 15 дни. В момента не се срещаме с баба, налага се само да се чуваме, но знам, че и това ще мине и ще сме си пак двете. Искам да продължа да работя във „Фантастико“ и да се развивам. Мечтая да си купим къща с моя приятел, да създадем щастливо семейство.

Сибел: Бих искала да си взема изпитите, да завърша образованието си, тъй като в момента съм последна година в университета и да продължавам да се развивам във „Фантастико“ разбира се. Винаги с гордост казвам, че работя във „Фантастико“, включително на колегите в университета, на семейството, на приятелите. Самата аз се развивам във „Фантастико“, това е българска фирма и това е напълно достатъчно да изпитвам гордост, че съм част от българска компания, в която има възможност за раеализация. Иначе в личен план мечтая един ден меденият ми месец да бъде в Египет, за да видя пирамидите.